Вестник Земя

                       Коопмедия                      ЦКС
                      НАЦИОНАЛЕН КООПЕРАТИВЕН ВСЕКИДНЕВНИК

Вестник Земя - първа страница

Пон28092020

Брой 185, Година XXXI

            Валута: 1 USD = 1.68113 BGN1 GBP = 2.14119 BGN1 CHF = 1.81129 BGN
Back Вие сте тук:Начало Памет (2) ЛЪЧИСТАТА ЕНЕРГИЯ НА ДОБРОТАТА И СВЕТЛИНАТА

ЛЪЧИСТАТА ЕНЕРГИЯ НА ДОБРОТАТА И СВЕТЛИНАТА

85 ГОДИНИ ОТ РОЖДЕНИЕТО НА ДАМЯН ДАМЯНОВ

ИВАН ГРАНИТ­СКИ

ПЕЙ­ЗАЖИ НА ДУХА

Нежна и красива печал струи в поезията на Дамян Дамянов. От “Ако нямаше огън” (1958) до “Минава тъж­ният човек” (1996) звучи лайт­мотивът на свет­лата тъга. Като че ли този изтън­чен лирик с всяка своя книга ни под­нася нови и нови вариации на дълго нос­тал­гично пътуване в тунелите на социал­ното и екзис­тен­циал­ното време. С поезията си Дамян Дамянов сякаш акушира трудно раж­дащото се съз­нание на съв­ремен­ния човек, прос­ледява пул­сациите и зиг­загите на народ­нос­т­ната съдба, отразена във вселената на индивидуал­ното съз­нание. И тази свръх­задача, с която може би неволно се е нагър­бил поетът, го приютява в традицията на голямата бъл­гар­ска поезия през пос­лед­ното столетие.

Нашите велики поети всъщ­ност пишат една без­к­райна сим­фония на печал­ното съзер­цание. От Ботев до Вап­царов те изг­раж­дат скръб­ната пос­т­ройка на такъв свят, в който красотата и хар­монията са зак­люченици в мрачен зат­вор, справед­ливостта е беден род­нина, а любовта – меч­тател невъз­можен. В такъв план поетите от 40-те години на ХХ век насам продъл­жават тър­сенията на своите велики пред­ход­ници. Валери Пет­ров, Алек­сан­дър Геров, Веселин Хан­чев, Иван Пей­чев, Алек­сан­дър Вутим­ски, а малко по-късно и Пеньо Пенев, Павел Матев, Анд­рей Гер­манов, Михаил Бер­беров, Христо Фотев (при цялото раз­личие на индивидуал­ния лирически рисунък) с удивителна пос­ледовател­ност отп­равят корабите на своите музи на все същото “далечно плаване” (по яркото срав­нение на Иван Пей­чев) към вечно мамещите неиз­с­лед­вани социални, нрав­с­т­вени и естетически територии.

Дамян Дамянов е от без­с­т­раш­ната фаланга на тези изс­ледователи поети. Не може да не ни впечатли страстта на неговия лирически стоицизъм, упоритостта на стран­с­т­ващия изс­ледовател, за когото деб­рите на човеш­кото съз­нание са магически прив­лекателни, а тер­занията на човеш­ката душа – вход към други, необяс­ними светове. Затова в самото начало на поетичес­кия си път той заявява:

О, нека всичко, всичко да ми вземат,

но към света да ми оставят само

едно око, с което да го виж­дам,

едно сърце, с което да го чув­с­т­вам,

една ръка, с която да го сложа

завинаги в най-честния си стих!

(“… И нищо че крила корави нямам”)

Поразително е, че при всеки удар на грубата дейс­т­вител­ност поетът се зарежда с нова енер­гия за своите пътешес­т­вия. И това е енер­гия кол­кото на със­т­радател­ното съзер­цание, тол­кова и на социал­ната порив­ност. Ако внимателно прелис­тим лирич­ните сбирки на Дамян Дамянов, ще видим как упорито и вглъбено той дъл­бае в човеш­ката душа, как изс­ледва ней­ните трепети и пул­сации. И как се опитва чрез своеоб­раз­ната поетическа психог­рафия на индивида да очер­тае движението и тран­с­фор­мациите на общес­т­вените процеси. В такъв аспект никак не е парадок­сално твър­дението, че Дамян Дамянов е кол­кото нежен лирик, тол­кова и ост­росоциално ангажиран поет. Нека прос­ледим, макар и схематично, кон­к­рет­ните поетически параметри на това двуедин­с­тво. Нека раз­г­ледаме с почуда и въл­нение съз­дадения от лирика метафоричен кен­тавър, чиято гор­ница е Човекът, а дол­ница – Общес­т­вото.

Богата, раз­нос­т­ранна и ярка е палит­рата на чув­с­тва, нас­т­роения и със­тояния, която раз­гъват пред нас стихот­воренията на Дамян Дамянов. Още в някои от пър­вите му книги – “Ако нямаше огън”, “Очак­ване”, “Пред олтара на слън­цето”, впечат­лява майс­тор­с­т­вото на поета да пор­т­ретува, да извайва от иск­рящи срав­нения, образи и метафори живия лик на дел­нич­ния човек. Нежен и деликатен, страс­тно нап­рег­нат и мелан­холично реещ се, графично изос­т­рен и пас­телно раз­фокусиран, поетът иска да отк­рие образа на истин­с­кото, на автен­тич­ното чув­с­тво, преживяване или мисъл. Индивидуал­ната вселена на отдел­ния човек, както и социал­ната вселена на общес­т­вото прив­личат магически вниманието на Дамян Дамянов. Може да се каже, че няма стихот­ворение на поета, което да не е насочено към тази глобална тема. Изс­лед­ването на необят­ните вът­решни прос­т­ран­с­тва на отдел­ния индивид, както и на многоликия живот на общес­т­вото се извър­шва с някаква неиз­тощима страст. Сякаш поетът се страхува, че няма да му стигне времето (а и думите), за да пресъз­даде цялото богат­с­тво от нюанси, парадокси, противоречия, хар­монии на индивида и на социума. Тази изследвачес­ка страст се раз­полага главно в полето на поляр­ните съпос­тавяния или екс­т­раполации на чув­с­тва, със­тояния, внушения. Любов и нелюбов, свобода и нес­вобода, въз­торг и пок­руса, уст­рем и съзер­цание – като че ли предимно в гранични прояв­ления поетът изс­ледва човека и общес­т­вото. Затова така болез­нено присъс­тва темата за любовта. Любовта се раз­г­лежда не само като отношение към близ­кия човек, но и като страст към природата, като въз­торг от живота, като екс­таз от пос­тоян­ното съзер­цание на чудото Човек. Стихът се опитва да отрази неуловимото един­с­тво на поляр­ните със­тояния, които преминават едно в друго, раз­т­варянето на човеш­ката монада във всемира, сливането с могъщата енер­гия на природата, което е тай­ната на над­мог­ването на смъртта от живота:

Не, няма да умра! Сега раз­бирам!

Нашеп­ват ми го тези планини,

които ме сродяват със всемира

и във които моят глас звъни

като събудено хай­душко ехо.

Не, няма да умра! Трепти край мен

Бал­канът стар – зелена моя дреха.

Не, няма да умра! Запален ден

наоколо ми като факел свети.

В очи събирам целия Бал­кан.

Във планини, във въз­дух, във дър­вета

оставам аз навеки раз­пилян.

Оставам във кавала, който свири,

в тревите, в оня ляс­товичи кръг.

А всичко туй не може да умира

дори и след самата моя смърт.

(“Не, няма да умра”)

4

Твърде често Дамян Дамянов пер­сонифицира смъртта, облича я с чисто човешки и земни черти. Има нещо кокетно и закач­ливо даже в отношението към нея. И това не е тол­кова игра на метафори и срав­нения, кол­кото прин­ципиална позиция на ума на автора. В без­к­рай­ния и без­начал­ния кръгов­рат на Вселената, в който Човекът е въз­вишена искра, блес­тящо миг­новение, всъщ­ност няма смърт, сякаш ни внушава поетът. Смъртта е само вход от едно със­тояние към друго, арка, през която струят раз­лични енер­гии. Не само с десет­ките прек­расни стихот­ворения, които пред­с­тав­ляват вариации на любовно чув­с­тво или отношение, но и с редица стихот­ворения, пос­ветени на темата за Отечес­т­вото, Дамян Дамянов материализира тези свои раз­съж­дения. От бъл­гар­с­ките поети след Павел Матев може би именно Дамян Дамянов има тол­кова много иск­рени и блес­тящи поетически въз­певи на Отечес­т­вото. Образите на велики бъл­гари (Ботев, Паисий, Лев­ски, Кара­джата, Яворов, Дебелянов), мес­т­ности, събития помагат на поета да се докосне до величес­т­вения лик на Отечес­т­вото. И за раз­лика от мнозина автори Дамян Дамянов извайва своите песни за Бъл­гария с непод­п­равен патос, зав­ладяващо вдъх­новение и страс­тно чув­с­тво:

Ти все тъй малка си била!

Но и огромна си, защото

побра орловите крила

и крач­ката на своя Ботев!

Земя на слънце и на креп!

Щом нощем те пок­рий тъмата,

аз тръг­вам като дух из теб

подир духа на Кара­джата!

(“Бъл­гарийо!”)

5

В поезията на Дамян Дамянов ни впечат­лява емоционално-чувствената плът­ност и същев­ременно ефир­ност на лиричес­ката инвен­ция. Тук поетът продъл­жава най-добрите традиции на голямата бъл­гар­ска поезия. И ние усещаме невидимите струи на онова кех­либарено лъчение от доб­рота, топ­лина и неж­ност, които ни водят към изворите на вдъх­новението у Яворов, Дебелянов, Лилиев:

Там малко момиче с очи като твойте зелени

вър­веше по изг­рев в лъките, обуто в роса,

и слагаше малки вен­чета от китки чер­вени

първо на моята, после на свойта коса…

И ний се вен­чавахме с някаква дет­ска невин­ност,

лепяхме светулки по своите бледи челца –

със тях за да можем по-лесно през мрака да минем,

и пак да останем със своите светли сърца.

(„Вечерна песен“)

Стихот­воренията на Дамян Дамянов от пър­вите му книги напом­нят акварели, рисунки с пас­тел и креда, грациозни и изтън­чени изоб­ражения с молив или туш. Но дори и бегли зарисовки, дори и чез­нещи кон­турни въз­дишки – те пак са цветово наситени, хроматично раз­цъф­ващи, въз­дейс­т­ващи като баг­рена феерия. Глав­ната причина е в умението и таланта на автора да раз­к­рива вът­решни душевни със­тояния, да рисува кар­тини от невидимия свят на душата. Затова зад вън­ш­ната условна графична пес­теливост се крие цветовото богат­с­тво на емоционал­ната наситеност и многооб­разие:

Черни мисли като черни птици

връх­летяват някога и мен,

изкъл­вават моите зеници,

пог­леда ми правят лед-студен.

Спи сър­цето в каменна обвивка.

Буря тътне, стапя ме тъга.

Донеси ми своята усмивка,

за да свърши бурята с дъга!

(“Мигове”)

6

Неточно и повър­х­нос­тно е твър­дението, че лириката на ран­ния Дамян Дамянов е доминирана предимно от сан­тимен­тални мотиви. Наис­тина той е един от поетите, които през 60-те и 70-те години на XX век най-ярко и във всички раз­ц­ветки прос­ледяват и раз­г­ръщат в лириката си любов­ните чув­с­тва, коп­нежи и тер­зания. Но това е само една тема или плос­кост (ако можем така да я определим) в неговите поетически пътешес­т­вия. По-съществено е, че Дамян Дамянов се опитва да отк­рои образа на нашия съв­ремен­ник като кълбо от противоречия и един­с­тво, кон­ф­ликти и урав­новесеност, здрач и свет­лина. Поетът се интересува от човека такъв, какъвто е, а не от измис­лени и пред­пос­тавени схеми. Раз­бира се, неговото сред­с­тво за изс­лед­ване е метафората, срав­нението, неж­ната образ­ност, която раз­чита много повече на интуитив­ното поз­нание, откол­кото на рационал­ния анализ. Ала тъкмо тук, в ирационал­ното на пръв пог­лед проз­рение, се крият твърде по-точни и драматично важни истини за харак­тера на човека, за същ­ността на човеш­ката Душа.

7

Ако чрез строгия научен анализ човекът е почти непоз­наваем, поезията може да отк­рехне вратата пред друг вид поз­нание – с ней­ната ладия изс­ледователят нав­лиза в неиз­вес­тни, неос­ветени, загадъчни светове. Това прави Дамян Дамянов, както впрочем и други бъл­гар­ски поети (Алек­сан­дър Геров, Валери Пет­ров, Павел Матев, Христо Фотев, Любомир Лев­чев, Кон­с­тан­тин Пав­лов, Петър Караан­гов, Никола Инджов, Георги Кон­с­тан­тинов), които жадуват зад и през образа на съв­ремен­ника да проз­рат вът­реш­ния смисъл на епохата. А този смисъл се очер­тава в изтичащите години на века твърде мрачен и страшен. Все по-ясни и забележими стават определени зловещи тен­ден­ции на дег­радация на индивида и раз­падане на социума. Раз­рушават се традиционни цен­нос­тни сис­теми, взривени са всички морални норми и закони. Не само в съз­нанието и душата на отдел­ната лич­ност, но и на цели социални групи или прос­лойки нас­тъп­ват дег­радационни изменения. Бесовете са пус­нати и без­чин­с­т­ват. Човекът, вместо да бъде въз­вишена сияеща Сфера, започва да става опасен за вселен­с­кия баланс и хар­мония, даже вреден за раз­витието на вселен­с­ката цивилизация. Дамян Дамянов не е от поетите, които се опит­ват философ­ски да осмис­лят битието. Но сил­ният му поетичен талант, а и блес­тящата му интуиция му помагат да над­нича в дъл­бин­ните плас­тове на споменатите процеси. Ето защо книгите на поета “Още съм жив”, “Минава тъж­ният човек”, “Иска ми се да живея” са наситени с такъв трагизъм и с такива драматични интонации. Нас­тъп­ващият Апокалип­сис в душата на отдел­ния човек и в общес­т­вото е предаден ярко в редица стихот­ворения от споменатите книги:

От викове, със мъка премъл­чани,

от грехове дори несъг­решени,

от милосър­дно подарени рани –

вул­кани, неугас­нали у мене,

от тол­кова нес­бъд­нати любови,

нес­меещи и сънем да се сбъд­ната,

и от прег­ръдки с форма на окови,

от тукашно със образ на отвъдно –

от всичко туй нат­руп­вано, кахърно,

дъл­боко в мен пог­ребано дос­тойно,

във гроб­ница плътта ми се превърна,

а моят дух – във неин жив покой­ник.

И стана чудо най-невероятно:

през този свят със обичи и злоби,

мър­т­вец си ходи с гроба, и обратно –

мър­т­веца си понесъл, ходи гробът.

Добре, че никой тук не забелязва.

И само аз си знам, че съм въз­к­ръс­нал.

И моят гроб върви след мене празен,

и ненамерения си покой­ник търси.

8

Поезията е естес­т­вена, както и естес­т­вото е поетично. Истин­с­кият, чес­т­ният пред своето време поет не може да пее дитирамби за славей­чета и рози, когато е зас­т­рашена естес­т­веността на човеш­ките отношения, когато едно общес­тво или един свят избира омразата вместо любовта, насилието и ароган­т­ността вместо със­т­раданието и милосър­дието. В такъв план не къс­ната поезия на Дамян Дамянов е катас­т­рофична, а катас­т­рофично е общес­т­вото и времето, в което поетът живее:

Не мога повече, не мога!

Какъв бе този страшен век,

че ме превърна от човек

в нещас­тно страдащо двуного?

Какво бе туй ужасно време,

което всичко ми обра

и жив във ада ме навря

и даже думите отне ми?

Сега седя без тях, разяж­дан

от два въп­роса в полусън:

човек ли съм, или не съм?

Защо изобщо съм се раж­дал?

Ако Човекът е гор­ницата на метафорич­ния кен­тавър, чийто образ се опитва да улови Дамян Дамянов, то Общес­т­вото е неговата дол­ница. Човекът е добър, но и зъл, тъмен и светъл, поч­тен и подъл, умен и глупав, задъл­бочен и повър­х­нос­тен. И трябва да приз­наем, че кол­кото повече нав­лиза поетичес­кият изс­ледовател в под­земията на човеш­ката душа, тол­кова повече го зав­ладяват съм­нението и резиг­нацията. Къс­ният Дамян Дамянов вече не е жиз­нерадос­т­ният лирик, когото поз­наваме от “Поема за щас­тието”, “Коленича пред тебе”, “Ти приличаш на моя сълза”. Той е драматично раз­д­воен, трагични и песимис­тични интонации обладават неговата муза:

Животът зап­рилича на бос­тан –

жес­ток, студен, в сезона на мъг­лата.

Плодът до шушка вече е обран,

стър­чат еднички само плашилата…

И аз вървя, нап­разно търся плод.

Един-единствен гол лас­тун без­силен

ми маха като спомен от живот…

… Но нисък е – не става за бесило…

9

Какво става с бъл­гар­с­кото общес­тво, откъде изпъл­зяха ериниите на омразата, злобата и завистта, защо така дег­радират отношенията между хората в края на нашия век, коя е тази сила, която може да спре раз­рухата и нрав­с­т­веното раз­т­ление – тези и много други въп­роси си задава поетът в своите тъжно-добри стихот­ворения. И сам отк­рива мъчителни отговори, след които никак не можем да повяр­ваме, че човекът е венец на природата, както сме свик­нали да мис­лим според услуж­ливото клише.

Дали в човека злото е генетично заложено и то се проек­тира върху общес­т­вените отношения, или лоша, порочна общес­т­вена уредба раз­в­ращава човека и раз­рушава небес­ния храм на неговата душа? Едва ли Дамян Дамянов, пък и който и да е друг бъл­гар­ски поет в тези години ще реши тази дилема. Но корабът на поезията пътува, отк­рива нови ост­рови и кон­тиненти из необят­ните прос­т­ран­с­тва на човеш­ката душа, акос­тира на загадъчни и примам­ливи прис­танища и бавно, много бавно зреят проз­ренията за кен­тавъра Човек–Общество. И може би преди философите тъкмо поетите ще раз­гадаят тай­ната на Сфин­кса, ще отк­рият метафорич­ния ключ към веч­ните човешки и общес­т­вени загадки.

10

Поезията на Дамян Дамянов ни облъхва с неж­ност и доб­рота. Дори книгите му, където тъгата прелива, наред с мелан­холич­ните внушения съдър­жат светла съп­ротива, иск­ряща воля за противодейс­т­вие срещу нас­тъп­лението на здрача. В това отношение нашият поет е пример не само на стоицизъм и изд­ръж­ливост. Той вярва, че поезията може да се противопос­тави на раз­рушението, че любовта ще над­делее над омразата, че човекът ще съх­рани крис­тал­ния храм на своята душа и така ще спаси Човечес­т­вото:

Когато си на дъното на пъкъла,

когато си най-тъжен, най-злочест,

от парещите въг­лени на мъката

си нап­рави сам стълба и излез.

Когато от без­пътица премазан си

и си зазидан в четири стени,

от всички свои пътища прорязани

нов път си нап­рави и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти

и притъм­нее в тези две очи,

сам слънце си съз­дай и от лъчите му

с пос­лед­ния до него се качи.

Трън­лив и сляп е на живота ребусът,

на кръст раз­пъва нашите души.

Загубил всичко, не загуб­вай себе си –

един­с­т­вено така ще го решиш!

(“Към себе си”)

Водата побеж­дава камъка, мекото преодолява твър­дото, енер­гията на любовта и хар­монията ще отб­лъсне нашес­т­вието на агресията и вар­вар­с­т­вото. Дамян Дамянов продължи великата традиция на бъл­гар­с­ката поезия да бъде свет­лина в епохи на тежки изпитания за Отечес­т­вото. Финалът на този жес­ток и брутален век е облъчен от неж­ната човечна доб­рот­ворна и светозарна поезия на Дамян Дамянов и други иск­рящи ладии от Любов и Хар­мония, пратени ни в този свят в битието си на човеци и творци.

11

– Тъгата може да бъде и светла – често пъти споделяше поетът, – страданието може да бъде красиво, скръбта може да бъде лъчезарна.

– Ти се опит­ваш да ми покажеш как в сян­ката се появява слън­чевият лъч или как в морето от любов наед­рява кап­ката нелюбов – прекъс­вам го аз.

– Не си ли забелязал, че над гребена на въл­ната, когато е в най-високия си полет, витае умората? – пита ме той. – Екс­тазът е бременен с мелан­холия.

Десетки подобни раз­говори са били насичани от иронични и закач­ливи (предимно по отношение на неж­ния пол) раз­миш­ления. Почти без никакъв преход или пауза след въз­тор­женото и припов­диг­нато със­тояние Дамян се отдаваше на отчаянието. Но винаги ми се е струвало, че и в мрач­ното, резиг­ниращото нас­т­роение той като че ли тър­сеше поетич­ното. И като човек, и като творец Дамян бе поразително раз­половен. Между мрак и свет­лина, между ликуване и униние, между веселост и скръб. Той като че ли не поз­наваше полутоновете, полусен­ките в чув­с­т­вата и емоциите. Мажорно-оптимистичната интонация внезапно биваше заменена от минорно-трагични нотки. Сякаш някаква изпепеляваща емоционална буря пос­тоянно бушуваше в душата му.

Сър­цето на този нежен човек неп­рекъс­нато страдаше от злото, нес­п­равед­ливос­тите, грубостта, омразата, злобата. Дамян Дамянов имаше удивителен вът­решен усет за раз­рушител­ната сила на злото. Но без да се страхува от него, той лирически го изс­лед­ваше, тър­сеше го у себе си, прев­ръщаше соб­с­т­веното си съз­нание в арена, където то се сблъс­к­ваше с доб­ротата на свет­лия му дух:

Опряла на прозореца ми лапи,

кос­мата, зла, със зинала уста,

готова всеки миг да ме ухапе,

като въл­чица гледа ме нощта.

Ала пер­дето дръп­вам и отс­тъпва

за миг, за два ликът є озверен.

Но в себе си какво перде да дръпна?

Въл­чицата е влязла вътре в мен.

Дори страданията в лич­ния живот на поета, кол­кото и парадок­сално да звучи, като че ли му даваха криле, като че ли отваряха трето, невидимо око в неговото съз­нание, с което той мъдро наб­людаваше и себе си, и всичко около него, и раз­бираше вър­хов­ния смисъл и на радостта, и на страданието.

През пос­лед­ните му години той често споделяше с мен:

– Иване, не ми се живее вече.

Но още преди да започна да му обяс­нявам полушеговито, полусериозно, че бъл­гар­с­ката поезия и днеш­ното болно бъл­гар­ско общес­тво имат нужда от него, в очите му проб­ляс­ваше закач­ливо и прис­мехулно пламъче и той добавяше:

– А може би дейс­т­вително имам още какво да кажа! – усмих­ваше се, тръс­ваше артис­тично пепелта от цигарата си и добавяше: – Скапан живот!

Понякога (особено в пос­лед­ните години преди да си отиде) за поред­ната премиера аз или други негови приятели го носехме на ръце. Той се дър­паше, твър­деше, че му е неудобно, че го е срам от пуб­ликата. А ние се шегувахме, може би непох­ватно:

– Дамяне, всъщ­ност не ние носим теб, а критиката носи на ръце поезията.

Днес, когато Дамян Дамянов може би ни наб­людава от някоя звезда, си мисля, че дейс­т­вително критиката трябва да “носи” на ръце поезията на такива ярки бъл­гар­ски творци. Трябва да раз­миш­лява върху нея. Трябва да помогне на утреш­ните поколения да усетят невидимата и лъчиста, светозарна енер­гия на доб­рото и свет­лината, така метафорично и въл­нуващо сгъс­тени в род­ната ни поезия.