Вестник Земя

                       Коопмедия                      ЦКС
                      НАЦИОНАЛЕН КООПЕРАТИВЕН ВСЕКИДНЕВНИК

Вестник Земя - първа страница

Сря20112019

Брой 226, Година XXX

            Валута: 1 USD = 1.76567 BGN ↓ 1 GBP = 2.28557 BGN ↓ 1 CHF = 1.78143 BGN ↓
Back Вие сте тук:Начало Памет (2) ВРЕМЕТО Е НАЙ-СПРАВЕДЛИВИЯ СЪДНИК

ВРЕМЕТО Е НАЙ-СПРАВЕДЛИВИЯ СЪДНИК

Димитър Талев бе чародеец на словото, магьосник на фабулата, мнозина библиофили са прекарвали над разтворените страници на романите му до късни доби, дори са осъмвали с четивото, възбудени, развълнувани...

Владимир Талев

Обедната трапеза започваше както винаги в дванайсет и половина. Хранехме се мълчаливо, от време навреме дочувах гласа на мама, която дирижираше хода на обеда резолютно, без припряност, долавях нотките на обич и уважение към Димче, нейния съпруг и мой баща, писателят Димитър Талев. Ние живеехме тук, в обширен апартамент на улица Паренсов 28, партера вляво.

В това жилище татко написа най-известните си романи, тук се възстановиха старите, прекъснати за години връзки, съживиха се с пълна сила старите навици, закипяха горещи разговори, отново на сцената бяха осветени оживелите герои - хора, смели и умни, хора на Дълга и на Честта, чийто смисъл на живота им беше Обичта към България, а най-голямата им Радост - да усетят, че сънародниците от Македония дишат чист български въздух!...

След приключването на обяда, баща ми благодари на мама и се оттегли във всекидневната - в обичайното си кресло, където оставаше около четвърт час преди да си легне за животворния си следобеден сън, къс, но ободряващ. Сега издебнах момента, без много въпроси се осведомих, че тръгваме за Бистрица, към лятната му къща, в три и половина. Ура, всичко беше уредено!

Легна мека, успокояваща тишина над дома ни, само от време навреме далечко някъде от задните дворове долиташе припряна, възбудена глъчка на деца, играещи „Стражари и апаши“. Изчаквах този момент и седнах пред телефона - сега критичното ухо на мама нямаше да смущава разговорите ми с някое хубаво момиче или с добри, верни другари - съмишленици. Уреждахме срещи за тази вечер или за следващи дни, сърцето ми се пълнеше догоре с радост...

Черният телефон, разположил се до кушетката, се мъдреше невъзмутим, формите му, причудливи за сегашните дни, само натъкваха неговата важност в ежедневието. Долу, в подножието му, бяха изписани от мен най-старателно цифри, ето и до ден днешен, половин век по-късна, помня номера: 7-42-07, по-късно прибавиха отпред една осмица... Без съмнение, той не беше жив символ, но най-силно доказателство, че с неговото присъствие в новата ни къща бяха започнали времена за татко и за семейството му, изпълнени с опияняваща радост, с нестихващ възторг, с нахлули в душа и тяло необуздани сили, на осезаем стремеж към съвършенство, на неумолима жажда за действие и успех. Да, да, така беше, нямам и капка колебание в точността и характера на тогава изпитваните чувства и вълнения, всички те събрани и вплетени едно в друго, небулозни, но ясно видими, наречени Чудо.

След рязкото позвъняване на телефона започваше най-често

разговор на баща ми с някой от многобройните му читатели

, които най-вече се оказваха възторжени почитатели или дори обожатели - усещаше се, чувстваше се тяхното вълнение, нескрита, небивала обич, бликнало, няма да преувеличавам, фанатично обожаване на автора, преклонение след наскоро прочетените му романи. И всичко това се осъществяваше чрез черния Телефон, кацнал там, до кушетката, малко грозноват, но всесилен, отворил вратата на новото време, време най-щастливо за татко и семейството му... Авторът на тези книги събуди от мъртвешки сън и забвение възрожденската етика и естетика на един малък народ, но великански по дух, тласна го напред към старите му мечти и идеали. Димитър Талев се превърна в един от духовните водачи на тоя народ, влезе в душата му и се запомни като ревностен будител на добродетели, на задължителни правила и закони за пазене на чест и дълг, на историческа истина, на народностна същност и стремеж към единство. Строгият му поглед отново ни припомня и настоятелно предупреждава, че „в този роман е поставен един голям за нас, българите въпрос - въпросът за държавата. Там са вложени много от ония неща, които са валидни и днес за отношението на нашия човек към държавата и отношението на държавата към човека.“

Едва ли не

всеки читател на книгите му попада в плен на увлекателната сила на разказа.

Талев е чародеец на словото, магьосник на фабулата, мнозина библиофили са прекарвали над разтворените страници на романите му до късни доби, дори са осъмвали с четивото, възбудени, развълнувани... И все пак само с умението да разказваш увлекателно не се стига да шеметни висини. Боговете на Олимп изискват безкомпромисно твоята Идея!... Димитър Талев е категоричен:

„Не влага ли писателят в творчеството си една голяма идея, една голяма любов, която той носи у себе си, за която е готов да се жертва, неговото произведение няма да носи белега на творческо вдъхновение, няма да може да вълнува читателя.“

Неговите идеи за възрожденско обновление на целокупната ни нация, за изграждане на държава силна, справедлива, социална подбуди хората към дълбок размисъл.

Тези мисли за него, за Делото му, не ме напускаха, дълбаеха сърце и душа, не ми даваха покой, стараех се упорито да ги подредя някак си, да помогна и аз с нещо на баща си. Това беше като болка, същевременно и мъчително желание, протягах ръце да го достигна...

- Боже, каква дарба... Пази го, Господи.

Спокойствието ме напусна, станах и се преместих. Заех мястото зад писалището на татко, в удобния, тапициран стол и се зачетох в машинописа, опънат на валяка на машината, написан тази сутрин. По този начин ставах неговия първи читател. С това обаче нарушавах наред9бата на автора да не се „надзърта“ в написаното от него. Но често се случва в живота изкушението да надделява забраните. Всъщност първия, истински читател и критик беше мама - след написването на книгата, татко я предаваше с най-високо доверие в ръцете й, по-късно те двамата надълго и широко говореха, вглъбени в текста.

х х х

Мислите ми пак кръжаха около татко. Той притежава най-силна наблюдателност, окото му, остро и проницателно, не пропуска и най-незначителната подробност. Познава безпогрешно законите и правилата на живота, разбулва тайни на смъртта. Създал е образи колоритни, струва ти се, че са осезаеми, по-живи от живите хора, хората, с които живеем, работим, срещаме се всеки ден, разговаряме, обичаме или мразим. Вглъбява се в човешката душа, не оставят скрити и най-сложните й психологически състояния, най-тъмните й дълбини. И не само на отделния човек, а на цял един народ, на неговите стремежи и блянове, на скърбите и страховете му, води го във възхода му, стои до него в страшните падения. Голям народопсихолог, трудно е някой да се сравни с него.

Спокойствието се връща, тишината е още по-мека сега, чувам отново буйните крясъци на играещите деца. Посягам към едно от списанията от писалището, разгръщам го. Погледът скоро среща статията на Тончо Жечев - „Загадката на Димитър Талев“, потъвам в четивото. С навлизането в текста познати определения все по-често се изместват от цели пасажи, будещи недоумение. Финалът ме изненадва - носи разрушителна енергия и е далеч от всенародната обич и признание към Четирилогията.

х х х

Точно в три и половина, както беше уговорено, потеглихме. Профучахме покрай Радиото, загърбихме село Симеонов, сега криволичехме по скатовете на Витоша.

- Тончо Жечев и неговата „Загадка“ не са наред. - Така не може... да се върви срещу фактите - наруших мълчанието аз. - Чуй какво пише за теб: Талев няма размерите на гигантите от Възраждането... Твоите плещи са се огънали под епическото бреме... - добавих сърдито.

Татко се усмихна и след къса пауза ми отвърна:

- Ти не се гневи чак толкова. Всеки има право на свое виждане, на свое мнение. Тончо Жечев е добър критик, с ерудиция. Ако се развива все така добре, по-късно ще стигне доста нависоко... Помни: бъди великодушен. Великодушието е признак на силните. И още нещо за тоя случай. Времето е най-справедливия съдник.

Оттогава измина половин век. Екзактно - 55 години.

През тия години се писа не малко за автора и човека Димитър Талев. Върна се към него и Тончо Жечев: „...сякаш той е бил пратен да ни напомни за съкровени и мъчителни истини, да коригира празния космополитизъм, да ни върне към живата национална проблематика.“ Една забележителна констатация.

Неотдавна Владимир и Андреас Талеви отбелязаха, че „точно 200 години след написването на Паисиевата история, през 1962 година, Димитър Талев издава романа си „Хилендарският монах“ - за нашия първи възрожденец Отец Паисий. Преди и след това са написани Четирилогията, започваща с „Железният светилник“, романът-летопис „Самуил, цар български“, редица романи, повести, много разкази, също безброй пламенни статии.

Големият писател Емилиян Станев го нарече „Последният възрожденец“.

Здравко Дафинов, литературен историк и критик, издаде книгата „Последният възрожденец - автентичният Димитър Талев“.

Така остана писателят Димитър Талев в съзнанието на милиони читатели.

Иван Гранитски, издателят на българската класика, на свещените ни книги, всестранен културтрегер, писател, поет, критик, философ, страстен патриот, автор на над 25 книги, заяви, че „след Вазов имаме Димитър Талев. Ако нямахме Иван Вазов и Димитър Талев, нямаше да има България“.

И по-нататък: „...Писателят сътворява не само великолепни романи, ... които представляват връх в развитието на българския роман, уви, ненадминат след него“.

Статията завършва с думите:

„Иван Вазов и Димитър Талев - двама духовни водача на своя народ...“.

Държа да се обърнем и към литературния критик, литературовед, публицист, историк и философ на българската литература Панко Анчев: „... Бог избра Димитър Талев да бъде писателят, който да пресъздаде историческата трагедия и неутешимите лични драми на хората...“.

Една негова статия е озаглавена: „Димитър Талев - това е България“.

х х х

Ние, баща ми и аз, пътуваме нататък, колата е навлязла дълбоко в полите на Витоша, горе високо искрят снежно, божествено, върховете на планината, по-надолу тъмнеят тайнствено гори. Поглеждам към него, лицето му е озарено от едва доловима усмивка, чувам и гласа му: „Времето е най-справедливия съдник...“.

КАРЕ

Димитър Талев Петров-Палисламов е роден в град Прилеп, Македония, на 1 септември 1898 година. Расте в семейството на майстор железар и ковач, в чийто дом владее дух на патриархална сърдечност и възрожденски патриотизъм. Негов брат е революционерът от ВМОРО Георги Талев. На 9 г. остава без баща. Балканската война, Междусъюзническата война и Първата световна война определят безсистемното му образование; учи с прекъсвания в Прилеп, Солун, Скопие, Стара Загора; завършва гимназия в Битоля през 1920 г. След гимназията Талев посещава лекции в чужбина по медицина и по философия. Следва по 1 семестър в Загреб и Виена през 1920 - 1921 г. Разбира, че това не го вълнува и точно в деня, в който почива Вазов, той се връща от Австрия и слиза на Видинското пристанище. После изучава и завършва българска филология в Софийски университет през 1925 г, където слуша лекции при професорите Иван Шишманов, Йордан Иванов, Боян Пенев, академик Михаил Арнаудов, Любомир Милетич и Стефан Младенов. Те искат да го привлекат като научен работник, но той решава, че неговото поприще е писателството.Издава книгата „Сълзите на мама“: -- увлекателни и интересни разказчета за деца. „В тях има нещо много меко и нравствено“, споделя синът му Братислав Талев, „за отношението към дома, към майка, към Бог.“ Талев не е бил много религиозен, но е споделял напълно моралните принципи на християнството. През 1927 е привлечен като коректор във в. „Македония“, който се оформя постепенно като орган на дясното крило на македонското движение (на Иван Михайлов). През 1929 поема поста редактор към изданието, а още на следващата година става главен редактор (1930 - 1931). Заради несигурността и неспокойствието през 30-те години работата му е изисквала проява на голяма отговорност и внимателност. Когато убиват директора на вестник „Македония“ през 1933, постът се заема от Димитър Талев. Братислав Талев разказва, че Димитър е приел новата длъжност „като дълг“.През 1934 са разпуснати всички партии, включително македонските дружества, поради което вестник „Македония“ също приключва издаване. След тези промени Димитър става сътрудник към вестник „Зора“. Заедно с Йордан Бадев води литературния отдел между 1938 и 1944. По това време „Зора“ е най-авторитетният вестник, вестникът на интелигенцията.

През 1944 новият режим променя политиката на България по Македонския въпрос изцяло и започва активна македонизация на Пиринския край. Талев е обявен за националист и е изключен от Съюза на българските писатели. През октомври 1944 Димитър е арестуван, без официално обвинение, без съд и присъда, с упреци за „прояви на великобългарски шовинизъм“. Задържан е в Софийския централен затвор (до края на март 1945 г.) Той е изпратен в „трудово-изправително селище“ в Бобовдол (до края на август 1945). Талев отново е арестуван през октомври 1947. След тази случка здравословното състояние на Талев се влошава и той получава тежка язва.В изключително тежко състояние той е въдворен на работа в мина Перник, рудник „Куциян“ (до февруари 1948). Там Талев е трябвало да се храни с варени кочани зеле без никаква мазнина. В тежките условия е щял да загине, ако не са го спасили съпругата му и сълагерниците /анархиста Христо Колев Йорданов - големия/. Синът му разказва как се е налагало семейството да се лишава от всякакви сладки храни, които жена му е затваряла в буркани и е изпращала в мините под предлог, че са лекарства.След 1948 семейството му е изселено от София в Луковит, където в условията на обществена изолация, през следващите 10 години Талев доработва романа „Железният светилник“, създава „Преспанските камбани“ и „Илинден“.

В края на 50-те и началото на 60-те години комунистическият режим променя вижданията си по Македонския въпрос и постепенно застава на патриотични позиции. В резултат Талев е реабилитиран напълно, като се посвещава на свободна писателска практика. Преодоляно е и враждебното отношение от страна на властта. Талев е отличен със званията „Заслужил деятел на културата“, „Народен деятел на културата“, става лауреат на Димитровска награда за 1959 г. Избран е дори за народен представител в V-то (31-то) Народно събрание през 1966 г.